Броеницата на дядо

Дядо имаше броеница, кехлибарна. От камъни с почти еднаква големина, но различни един от друг, всеки с индивидуална форма и окраска. Големите му мъжки ръце я галеха като любима, неразделни бяха. Тогава не знаех как му помага, тогава много неща не осъзнавах. Сега когато имам моята, подарена ми от сестра Тавита, черногорска монахиня, осветена в Грузия от мощите на Свети Гаврило Грузински. Низана от нея и наричана с молитви, всяко възелче по една, самата броеница ангелски акатист. Безценен дар от една вече покойница, изстрадала живота си и духовно и физически, буквално… Сега вече разбирам защо силните дядови пръсти така нежно отброяваха всяко камъче. Той е знаел, той вече всичко е знаел… Дядо е отмервал живота, всяка мисъл, всеки урок, всяка мъдрост, усмивка, сълза, любов… Все по-нежно и по-кротко, ден след ден, миг след миг, осъзнавайки, че с всяко следващо камъче дните намаляват, времето изтича. Така се е успокоявал, така е редил и мислите си, така е решавал битието си. Толкова ми се иска днес да е тук и да си общуваме, да споделяме. Липсват ми с баба, тяхната мъдрост, тяхната осъзнатост и смирение. Сега си давам сметка, че очите им сами говореха, че те бяха пропити с уроците на живота и разказваха истории без думи. Истини, които можеш да усетиш само със сърцето. Каквото и да ме мъчеше като дете достатъчно бе само да склоня глава в скута на баба. Тя ме галеше с топлата си крехка ръка и ми вливаше любов. Чиста проба, стотна доза. Честно. Без думи. Винаги си тръгвах облекчена, освободена. Че за броеницата на дядо. Камъните бяха излъскани като в буйна река и солено море, където водата не спира своя бяг никога. Като настилките на старите градове, усетили стъпките на милиарди преминаващи. Живота личеше по нея, този който тя измерваше и който се изнизваше от пръстите заедно с нейните мъниста. В последно време все по-често си спомням за нея. Искаше ми се някой от внуците му да я беше запазил. Жалко, че само аз като негова единствена внучка си мисля за това. Ако бях някое от момчета щях да я съхраня като най-голяма скъпоценност… Може би е трябвало да поема инициативата, но вече е късно… Не ми се разказва какво се е случило с нея, много е недостойно, тъжно е… Аз имам най-важното, спомена в сърцето, образи, думи, усещания… Съвестта ми никой не може да отнеме, и любовта!