Да живеем по съвест (да му мисли който няма…)

Живеем сякаш сме безсмъртни, каква наивност, какво невежество, каква самозабрава. Кога и как си губим съвестта и защо не усещаме нейната липса?! Тъжно е, стряскащо, опасно. Държим се като подивели, забравили човешката си природа, напълно откъснали се от Божествената! Все нещо не ни достига, вечно сме недоволни, незадоволени. Толкова е жалко, низко, страшно.
Трябва веднъж за винаги да разберем, че ние творим бъдещето, настоящето определя бъдещето. Всеки момент е важен, всяка мисъл, всяка постъпка. Не трябва да чакаме специални случаи. Всеки ден от живота ни е специален. Утре може да не настъпи (горко ни тогава). Моята племенница ми даде да прочета нещо, което няма да забравя никога… Научих, че фрази като “един ден…” или “някой ден…” не съществуват. Разбрах, че животът е натрупване на опит, който трябва да се оцени по достойнство. Знам, че нищо никога не трябва да пазя за специални случаи. Сега вече не отлагам, действам в настоящето. Малките ежедневни неща, които вършим правят живота ни така грандиозен. Господ ни е дал толкова много, дал ни е всичко, а ние все сме недоволни, искаме още и още (макар да не ценим даже най-важното – живота като най-големия дар!!!). А е нужно само да се поспрем, да се огледаме и да осъзнаем колко много имаме (без дори да сме заслужили) и колко много можем да дадем (само да поискаме). Не се замисляме докато не дойде краят, докато не загубим някой скъп за нас човек и не се почувстваме в опасност. Защо ни е толкова трудно да се вгледаме в себе си, да се запитаме “какъв е смисълът на всичко” и да си отговорим какво точно очакваме от живота и той от нас, да го направим и да се помирим със нас самите. Нима е най -трудно да разберем себе си, как тогава да разберем другите?! Как да живеем живота си достойно не познавайки собствената си природа, не съзнавайки ролята си в този свят!? Време да си отговорим, това е единственият верен път!