Родителство

Знам, че тревогата за хората, които обичам, тъгата по тях, когато са далеч от мен, е най-голямата ми слабост. Но какво е по-силно от любовта към любимия, обичта към децата и близките ни. Какво друго е в състояние да ни развълнува и разтърси повече, да ни зарадва, разнежи, да ни направи по-живи, по-добри, по-човечни… по–слаби и уязвими…
Още дете родих дете. Не знам дали бях добра майка, но знам че бях добра ученичка, решена да се учи, готова на всичко. Бях и ученичка и учителка едновременно. Пораствах заедно с моето момиченце и се учех в движение. Нямах време за губене, трябваше да и дам най-доброто. Аз бях направила своя избор, тя нямаше право на такъв и бях длъжна да направя всичко по силите си, за да получи най-хубавото. Не бях сигурна в нищо освен в едно, че давам любов, много любов, безкрайна любов, всичката, която нося в себе си, и я давам от цялото си сърце. Така, водена от майчината си любов, постигах чудеса. Не знаех дали съм и дали искам да бъда най-добрата приятелка на дъщеря си, но знаех, че съм нейния пристан и верен другар в добро и не добро. Знаех, че споделя болка и радост, очаква разбиране, утеха и съвет. Знаех, че ме търси и ме намира винаги когато има нужда. Това беше важното. Тя щеше да избира приятелите си и сама да прави своите избори, аз трябваше само да я подкрепям и да съм винаги до нея.
Благодарение на Бог възпитах една прекрасна млада дама. От доста ранна възраст изненадващо зряло различаваше добро от зло (или поне винаги се стремеше да постъпва правилно) и разумно, по детски прямо изразяваше мнението си. Постоянно говорехме, че е редно да осъзнава какво прави и да носи отговорност за постъпките си. Гордея се с нея, тя е съкровище. Романтична душа и болезнено чувствителна е като мен, но удивително смела и упорита при това, като баща си. Невероятно вълнуваща комбинация.