„Самотен остров е сърцето“
Опасявам се, че може да съм прекалила и да съм преминала някаква граница (или ограниченост), която дразни хората… Опити за писане, опити за рисуване, сега пък рецепти и фейсбук страница, https://www.facebook.com/anidai.life/?modal=admin_todo_tour … С риск да досадя или остана неразбрана (вече съм свикнала) искам да бъда искрена, аз само така умея… Всичко, което по някакъв начин е станало публично първо е преживяно дълбоко, осмислено е и идва от самите глъбини на душата ми… Не си въобразявам нищо, знам какво мога, не се сравнявам с никого, не се стремя към върхове… Просто споделям, само споделям… опит, мисли, мечти… Това е зов, копнеж, необходимост… ако мога да съм полезна с нещо, дори и само на един човек…, пък другото някак остава без значение. Мога всичко да разбера, не мога да всичко приема! Най ми е трудно със завистта и злобата. ….
Не че ме засягат, не, тъжно ми е за всички мъчени от подобни „болести“. Аз не съм толкова ранима, вече не. Хората ме научиха, те ме направиха силна. За съжаление в по-голяма степен не добрите хора. Няма да пиша повече за тях. Искам да споделя с вас, всички които се зарадвахте заедно с мен за тази нищо и никаква страница, за книгата, за сайта изобщо… Благодаря ви! Благодарение на вас плахите се осмеляват да опитват… Да, да опитват, защото дори само това е достатъчно! Не тръгнах да издавам книга или да правя сайт, сега и страница, защото си въобразявам нещо специално… Напротив! Ако не бяха близки и приятели нямаше да се осмеля, никога! Всичко, което съм писала, рисувала, приготвяла, е мой чисто човешки естествен порив. Другото стана от само себе си. Единствено нуждата от споделяне ме доведе до тук: http://www.anidai.life/
Повече от 20 години живот по хотелите, без удобствата и уюта на дома… С усещането, че всеки момент се изнасяш и сменяш стаята, хотела, страната… Без лично пространство… без близки, приятели… Без изключително важната за мен кухня, без никакъв готварски уред изобщо… Който ме познава знае, че за мен изброеното до тук е истинско мъчение… Без „живи“ срещи, и социален живот, понякога с месеци. И тръгваш към един друг път, инстинкта за емоционално оцеляване те повежда към неизследвани дестинации, неутъпкани пътечки… Не е толкова страшно когато търсиш в себе си… и намираш… Самотно е! Важното е, че съм с акъла си още :))) Така започна всичко малко по малко. Макар да мисля, че така е от самото начало… Явно съдба… Бъдете с мен, ако ви допада. Ако не, извинете ако съм ви създала някакво неудобство!