Септември
Когато бях млада не обичах есента. Отъждествявах се с морето и слънцето, лятото за мен беше символ на младостта и радостта. Топло, безгрижно, свободно, бяха желани синоними. А като дете септември ме плашеше неимоверно. Не бях от децата, които нямат търпение да се върнат на училище. Толкова ми беше хубаво да си стоя у дома, под асмата, сред трендафиловите храсти на баба Ани и розите на дядо Вълко. Татко бе известен с гладиолите си, а мама – мама просто създаваше уют и се грижеше за всичко останало. Имах късмета да живея в къща, залепена до къщата на родителите на мама, с голям общ двор. Харесвах пъстрата сянка на асмата и уединението, което създаваше атмосферата и, въпреки, че се намираше в централната част на града. Всичко беше близко и удобно и в същото време имах усещането, че останалия свят е някъде далеюе, далече. Представях си, че живея в приказно царство, обградена от невидими смели рицари. А аз от малка предпочитам да съм сама, „на скришно“, пазена и защитена… Вечно едно чувство ме е смущавало, че някой може да не разбере и приеме моята плахост или да ме нарани… Н есе опазих от нищо, но поне опитах… Обичах да рисувам, да шия дрехи за куклите си (след време и за мен и даже за приятеля ми, настоящия ми съпруг), вечно майсторях нещо и се занимавах с мои си неща. Никога не скучаех и не ми беше досадно. Съчинявах приказки, които с готовност разказвах на баба и тя толкова ги харесваше, винаги ме поощряваше. Бях едно момиче сред пет внука. Баба се очароваше от всичко, което правех, а аз от нея. Много се обичахме взаимно, свързваше ни специална близост, често не бяха нужни думи. Така съм си предствяла безпрекословната любов. Повече с никого нямах тази връзка. Как можех да заменя цялата тази хармония със студените инертни учители. Тези, които не усещаха нито ранимата ми болезнена чувствителност, нито разбраха, че имам дислексия. Не бях в свои води, всичко ми беше толкова чуждо и далечно. Естествено през дългите летни вечери, до късно скитахме по улиците с момчетата от махалата (и там предимно момчета), но винаги предпочитах уюта на родния дом и компанията на мама и баба. Мама, обаче работеше толкова много, че растях предимно покрай баба и дядо и черпех мъдрост от тях. Така и не обикнах училището, макар и да бях добра ученичка. Не беше моето място. Не съм улучила училището и случила на учители, най-вероятно, или просто не съм срещнала разбиране. Това вече няма никакво значение.
Сега септември има нова роля в живота ми и тази роля е толкова силна, че се сраствам с нея и ставам септември. Самата аз съм вече кехлибарените гроздови лозя и дърветата натежали от плод. Аз съм вече щадящото слънце и меката септемврийска светлина. Аз съм спокойното топло море и накрасените в пастелна красота листа. Аз съм животът мъдър и разбран, чакан и желан. Обичам септември и не искам да свършва, както на времето не исках да свърват юли и август. Но знам, че ще свърши. Ще свърши, но няма да се плаша вече и няма да заменя уюта на душата с нищо друго. И компромиси вече няма да правя, със съвестта си и моите вярвания. Ще се моля само Бог да ми даде да посрещна следващия септември, жива и здрава, заедно с любимите си хора, близки и приятели, и още много есени и сезони. Обичам живота и се надявам и той да обича мен! Бъдете здрави и щастливи!
