Баба Ани и дядо Вълко

Пораснах самотна. Много сълзи пролях, от страх, от срам, от болка… постоянното главоболие (едно от неразположенията на епилепсията), срам, че не съм като другите (честото посещаване на болнични заведения, безкрайни изследвания), страх от начина по който се чувствах (слабост, несигурност, неувереност). Децата се объркват от такива неща, за тях те са неестествени. Дали осъзнават или не какво точно се случва, интуицията им подсказва, че нещо не е наред. Често виждах себе си като самотна лодка лутаща се в огромен океан, пропуснала фара на дома в мъгливата нощ. Имаше нощи, в които не мигвах до сутринта. Какъв ад за едно дете, каква неутешимост. Не смеех и да се оплача, чувах да говорят за мен – пак се страхува, отново се е изплашила… Не исках да шушукат, исках само да ме изслушат… исках само да ме обичат, макар и различна, макар и не толкова “добра”. Мама се справяше много добре със “странното” си дете (аз), като се има предвид, че самата тя никога не е получавала специално внимание. Само при нея намирах утеха, само нейното присъствие ми даваше чувство за сигурност, но….. аз исках още, нуждаех се от още…, въпреки нейната всеотдайност и неуморните грижи, на мен не ми беше достатъчно. Аз имах нужда само от нечие присъствие, от нечия съпричастност, от абсолютно приемане, търпение и нежност. Мама сякаш постоянно беше на работа и винаги толкова заета. Милата ми, трябваше да мисли и за физическото ни оцеляване, приоритетите ни бяха различни. Ако имаше избор може би би избрала да е с мен… Нейната майка, моята баба, тя също даваше покой на бедното ми, объркано и изплашено сърчице. Тя, с нейната самобитна мъдрост и прямота, с неподправената си и безусловна обич ме караше да се чувствам наистина защитена и неприкосновена. Имаше си и тя нейните страхове и неволи, но за повечето от тях разбрах доста по-късно. Дядо ми, нейният съпруг, беше суров човек. Наистина честен и достоен мъж, справедлив, открит, работен, но понякога жесток и плашещ. Въпреки неговия труден характер и всички условности, които и носеше той, тя винаги намираше време за мен. Въпреки семейните ангажименти и сложното положение на жената – домакиня, тя често криеше някаква приятна изненада и нещо направено специално за мен (без значение дали нещо изплетено от собствените й ръце или някоя вкусотия, с която знаеше, че много ще ме зарадва). Независимо от здравословните си проблеми тя винаги имаше усмивка и добра дума за мен. Толкова деликатност, търпение и нежност в една полунеграмотна жена. Отвътре беше толкова фина и деликатна, че макар и малка се чудех как оцелява в този циничен свят. Не живя дълго. Но си имаше своите оръжия, или по-скоро отбранителни средства, понякога като че ли се носеше над проблемите и трудностите, като че ли не се отнасяха за нея, игнорираше ги до последно. В последствие се оказа, че съм я наследила в много отношения. Дано доживея да бъда и аз такава прекрасна баба за моите внуци. Нейната смърт (която беше когато току-що бях навършила едва 17-сет) беше още един удар за самотното ми сърце. Донякъде ме утешаваше факта, че вече бях срещнала настоящия ми съпруг и това, че тя можа да го види и знаех, че го харесва. След нейната загуба дядо ми стана друг човек, или може би човекът в него изплува на повърхността и показа невиждани до тогава емоции. Стана словоохотлив, благ и меланхоличен, безкрайно, неутешимо тъжен. Отиде си няколко години след нея като дълго време повтаряше, че иска да си отиде при нея. Държа да отбележа, че беше напълно с ума си и в блестяща физическа форма, по-здрав от мен. Отиде си както пожела, без да тежи на никого по никакъв начин. Направи инфаркт на улицата, на връщане от пазар с торбичка прясна риба в ръка, обожаваше да хапва риба. Отиде си при нея успокоен и щастлив, отдавна беше готов и копнееше за тази среща. Моля се да са се разкаяли за всичките си прегрешения и Бог да им е простил и да ги е приел в Своето царство. Нищо при тях не е било просто. Такава тежка съдба и история толкова типична за онова време е тяхното задомяване. Били са младежи от съседни села, от безкрайната добруджанска шир, от Златна Добруджа. Колко само ми напомняха за нея, с огромните си сърца и необятна щедрост. Той искал за жена по-малката сестра на баба, но не ставало така… Баба като най-голямата от четири сестри е трябвало първа да се задоми… И така, тъй като щял да получи и нива с невестата дядо склонил, взел баба ми като “утешителна награда” и заминал войник за три години. Три години! През това време се ражда майка ми и когато той се връща тя естествено не го е познавала и е бягала от него. Истината е, че тия бедни селски деца от равна Добруджа (как само я е описал Йовков, колко точно, колко внушително) се взели по всички правила и обичаи и….без любов. Преди години много лично приемах всичко това. Спомням си, че ме мъчеше дълбока тъга и изпитвах болезнено съчувствие към баба ми – нежеланата. Тази крехка женица, дребничка и болнава и в същото време невероятно забавна и положителна. Някак винаги намираше точните думи за съответната ситуация и красивите и пъстри очи блесваха хитро при поредната нейна шега. Може би така е оцелява, с чувство за хумор, с насмешка над собствената си трудна съдба и към живота изобщо. Не знам каква е била тайната им, но понякога при спомена за тежкия им живот, изпитвам срам когато се оплаквам и мрънкам за моята си не толкова тежка и несправедлива съдба… Толкова споделени години. Преместване в най-големия близък град с каруца и две невръстни деца, за по-добър живот и повече възможности. Много работа за дядо ми и много самотни мигове за баба ми. Три деца, пет внуци, всичките минали през ръцете им. Радости и неволи, усмивки и сълзи… Не знам какво се е въртяло в главите им през всичките тези години, как са еволюирали чувствата им един към друг, но никога няма да забравя пламъка в очите на дядо си. Той беше един мъж, изживял живота си достойно, и го казвам не защото ми е дядо, не винаги съм хранила топли чувства към него, за което моля да ми се прости, но и защото всеки, който го е познавал може да го потвърди. Трудейки се денонощно да осигури бъдеще на децата си, не съм го чула да се оплаче или да ругае съдбата си нито веднъж, нито веднъж. Имаше жив поглед, като на младеж и чаровна хлапашка усмивка. Винаги ще помня очите му след смъртта на баба ми, пълни с безкрайна тъга от загубата и сияещи от радост при спомена за нея, надявайки се на възможността да бъдат пак някога някъде заедно. Дано е така, дано са заедно, дано душите им ликуват очистени, заедно, за винаги. Възхищавам се на търпението им, добрия тон, който запазиха през годините, само те си знаят какво им е струвало. В крайна сметка мен поне ме убедиха, че си е струвало. Тези обикновени, отрудени хора са ми дали най-ценните житейски уроци: да вярвам в доброто и добрия край, да приема съдбата си да не роптая срещу нея, да обичам безусловно и да не бъда критична, да не губя чувството си за хумор и в най-невеселите моменти, да бъда честна дори и с риск да не ме харесат. Остава само да приложа наученото, за да се гордеят и те с мен. Обичам ги силно, и двамата, и ще ги обичам до сетния си час.