Без страх
Дълги години живях между болезнените спомени и светлите надежди. Между миналото, което ми се искаше да забравя и бъдещето, което нямах търпение да преживея. Живеех очаквайки, изчаквайки. През зимата купувах дрехи за лятото и тръпнех от нетърпение да настъпи лято… Чистех преди да ми дойдат гости и ги посрещах изморена и леко раздразнена, вместо да се насладя на компанията им, осъзнавайки, че голямото чистене е след това… Пишех стихчета и ги забравях, а когато трябваше да ги редактирам ми липсваше емоцията на създаването… приготвях нещо хубаво за дъщеря си и го скривах, изгаряйки от желание да и го покажа и да видя радостта в очите и… Знаех, че това не съм аз, чувствах го, но инерцията ме повличаше. Срещах любовта и се затварях, отлагайки я за по-подходящ момент… Няма по-подходящ момент от настоящия , иначе нещото не би се случвало сега. Няма по-грешна тактика от изчакването, то е уродливо дете на несигурността и страха… Ако не ценим настоящия момент по-добър няма и да дочакаме. Рано или късно, по един или друг начин, човек се сблъсква с най-големите си страхове тогава се научава да не се страхува, всичко се учи в този живот, абсолютно всичко. Причините могат да бъдат много и най-различни, необходимост, липса на избор, съзнателно, принудително, имам много теории, но дали има значение… Въпросът е да преборим страховете си, да сме готови да се изправим срещу тях, да ги приемем и да ги победим. Казват, че нищо не съществува извън нас, значи само ние можем да се справим с живота си. Не сами, но само ние. Всичко е възможно, всичко е по силите ни. А и какво толкова, това е себеопознаване. Ако си позволим това, със сигурност ще установим, че може да бъде и е много забавно, дори може да се окаже най-голямото приключение в живота ни. Единствено условие е да запазим спокойствие каквото и да се случи и да вярваме, че сме по-силни отколкото предполагаме. И винаги, винаги, да бъдем водени от любов. Грешката е поправена, вече няма от какво да се страхуваме.
Любовта е моята благословия! Пред нея съм като изплашено дете, протягащо ръце към мама за да получи най-желаната прегръдка. Като мушица срещу ураган. Като последен лист на дървото в късна есен. Замирам пред нейното величие, попивайки сила и вяра. В нея намирам отговорите на най-сложните въпроси, там намирам всичко което съм търсила, намирам себе си. Любовта може и дава всичко.
Дори след толкова години на неспирaщо търсене, когато все още се питам коя съм, вече знам, че ще продължавам да се откривам до самия край. Сега когато понякога ме задушава и сякаш всичко свършва, се обръщам към любовта и започвам отначало. Винаги съм искала да съм силна, но вече знам, че човек понякога се изморява, понякога силите не стигат и се оказваш слаб и безпомощен, обаче ме спасява любовта. Когато буцата, която си опитвал да преглътнеш без никой да разбере за нея се надига и зловещо напомня за себе си, пак на помощ идва любовта.
