Две стари смокини

Две стари смокини сме ние, превити

от зрели плодове. Зрели мисли

и чувства, умело скрити

в големите, белязани завинаги

от жестоки съдбоносни ветрове

листа-убежища. Притихнали от болка,

от ударите на живота,

от мъдрост посивели

и от любов трептели.

Стъблата – томове уроци,

поуки, спомени, въпроси.

Със здрави корени и памет.

Боси,

в земя пропита от желание и

непресъхваща надежда.

Че някой ден таз люлка пуста,

над която грижовно клоните са сплели,

отново ще изпълни свойта роля.

Приспивни песни ще се пеят,

пак тихо, нежно, както са се пели.

Очите – тъжни и щастливи,

така в прегръдката смокинова,

усмихвали се много, горко плакали.

Но днеска пак по детски замечтани,

по опит мълчаливи –

смирено Божията воля чакаме.