Живот като бижу

Винаги съм си представяла живота си като едно бижу – красив и завършен, доставящ удоволствие и радост, сътворен от творческа мисъл и талант, любов…, като едно безкрайно лято, обичам лятото… Но живота ми съвсем не се оказа това. Сезони имаше всякакви, и зими предимно. Можеш обаче да се радваш на слънцето и в зимен ден. Няма да стопли премръзналите крайници, но пък ще сгрее душата, на мечтателя, на вярващия.
Свикнала съм да се справям с живота и предлаганото от него. Изкарвала съм сама хляба си със собствените си ум и ръце, буквално. Не се срамувам от нищо, с което съм се занимавала. Трудила съм се почтено и съвестно. Имахме си малък бизнес, въртях го сама години наред. И се справях успешно, докато пазарната икономика не изхвърли от пазара “мъниците”, като нас. Борих се доста време да оцелея, но накрая със сетни сили, когато вече нямах почти никаква печалба, се отказах и аз. Не ми беше лесно да стана нечий служител и да свикна с новата ситуация (не свикнах), но устоях на всичко.
Докато го играех бизнес дама (и не дотам, защото общо взето лично избирах и зареждах стоката, сама си я товарех, осигурявах пласирането, и не винаги бях в бизнес вид…, затова пък – в перфектна форма… хаха), дъщеря ми започна училище и аз трябваше да я водя, да я вземам, да организирам общото и отделно ежедневие, да се грижа за нейните нужди, за домакинството и т.н., и това години наред. Детето когато не беше на училище беше с мен за стока или по борси и магазини. Прекарвахме по-голямата част от времето си в автомобила. Там се хранехме, преобличахме, учихме, смеехме, плачехме, спяхме (е, малката, разбира се аз нямаше как да го правя по разбираеми причини, все пак го играех и шофьор). Общо взето освен много трудно беше забавно и супер мило. През този период с дъщеря ми се сближихме неимоверно и се опознахме взаимно (предимно тя мен, защото за мен нейния фундамент вече беше на лице още от ранна детска възраст, макар че тя щеше да се развива пред очите ми с всеки час) и това което откривахме една в друга много ни харесваше. Бяхме страхотна комбина. Тя ми помагаше повече отколкото можеше да се очаква и мисля, че този труд и това споделяне на добро и лошо, радости и неволи, имане и нямане, помогна изключително за изграждането на характера и и я направи разумна, проявяваща разбиране и съобразителност, ценяща труда и положените усилия, и куп други хубави и полезни нещица. Доволна съм от резултата и за двете ни, въпреки “чудесиите”, които ми се случваха в този период (само за това време мога да напиша цяла книга, с неизброими пикантни случки).
Мисълта ми беше за труда, за трудностите, за споделянето, за ученето, за честността, любовта, и откритите взаимоотношения. Повярвайте, това е пътят към не лесния, но смислен и щастлив живот!