Щастието и любовта

Щастието е толкова относително понятие. На всеки представата за него е различна. Дори съм сигурна, че много не знаят какво ще ги направи истински щастливи. Често изобщо не сме наясно. Какво ни доставя радост? Може би това, което ни кара да се усмихваме, да мечтаем, или самото мечтаене, или мечтите, за които мечтаем… Щастието, в какво се състои то, какво го поражда, как се задържа, колко трае, колко е истинско… Днес едно те прави щастлив, утре – друго… Къде е истината, в нас… От какво зависи, от нещо извън нас… Не е ли начина, по който сме избрали да живеем, или, че не сме избрали… Начина, по който сме свикнали да се чувстваме, у дома, в училище, в службата, на улицата… Начина, по който позволяваме на другите да ни карат да се чувстваме…
Не е ли от това, което носим в сърцето си, на което позволяваме да се намира там… Не зависи ли от това дали чуваме сърцето си, дали го слушаме, дали го познаваме изобщо… Не сме ли щастливи когато забравим неволите, трудностите, когато отхвърлим омразата, лъжите, игнорираме всичко тъжно. Когато забелязваме малките неща в живота, ония, съвсем незабележимите, за очите… , а са толкова важни за сърцето. Ония уж дребни подробности, които се оказват решаващи за нашето душевно състояние, от което зависи и дали ще се чувстваме щастливи, или не…
Не знам дали има значение колко ще продължи и какво ще остане след него…, но в повечето случаи е толкова краткотрайно, че се питаме щастие ли е било или не, усещане или мечта… Започваме да се съмняваме и губим очарованието на и без това кратките мигове, в които сме били щастливи или поне сме вярвали, че сме. Защо винаги разваляме всичко, защо вечно искаме нещо повече? Защото сме човеци! Защото ни е заложено да се стремим към нещо повече. Защото е така естествено да искаме още и още, особено от онова което вярваме, че ни прави щастливи. А може би ни е нужно точно това, да повярваме, че можем да бъдем щастливи и да се стремим към това със сърца преизпълнени с любов и вяра. Не се страхувайте от любовта! Тя донася най-голямото щастие. Някои твърдят, че най-хубавото в любовта е очакването, тогава, когато си представяш най-прекрасни моменти и само прекрасни неща. Тогава когато не знаеш, че можеш да пострадаш. Тогава когато нищо освен усещането няма значение. Когато не мислиш, че може да има препятствия, изпитания, несподеленост. Когато душата ти не е познала опустошение, надеждите не са разбити и не ти е останало нищо, нито сили, нито желание, нито достойнство…нищо. И за да не завладява тъмнината душите ви и да не замъглява разсъдъка ви, обичайте без очаквания! Гледайте със сърцето, не с очите. Защото истинската любов не наранява, тя не познава разочарования. Тя е дар и не задължава с нищо.
Ако се нуждаеш от щастие, потърси го в сърцето си и го пази! Не очаквай от другите, не изисквай. Само сърцето може да усети, може да разбере…
Любовта не може да бъде лоша или грозна, тя винаги е красива и добра, ако е от сърце. Ние я видоизменяме до неузнаваемост. Ние я оскверняваме, опорочаваме и нараняваме неимоверно, не тя нас. Любовта не може да наранява, тя винаги е толкова прекрасна.
Ако преизпълним сърцата си с любов и вяра и не се скъпим да се раздаваме без страх и предразсъдъци, и без да очакваме нищо, тогава, ще усетим с цялото си същество, великата сила на любовта и ще се почувстваме истински щастливи. Защото когато не получим в замяна идва разочарованието, болката и чувството, че сме нещастни. Не си даваме сметка, че не е задължително доброто да се върне от там откъдето сме дали, може да е от друго място, но то непременно ще се върне при нас.
Научим ли се да не очакваме, научим ли се на щедрост, научим ли се да обичаме безкористно, безусловно, тогава всички ще бъдем истински щастливи, независимо от това какво ни застига в този живот и какво ни се налага да преодолеем. Щастието е в копнежа, в желанието да станем по-добри и във вярата, че с Божията помощ можем да го постигнем!!!

Любовта е най-голямата ми слабост и сила. Любовта включва всичките ми копнежи. Любовта е моя съдба. Научих се да я приемам винаги щом се появи на прага ми, в каквото и проявление да ми се яви. Научих се да я разбирам каквато и да дойде, забравяйки всичките си страхове. Не винаги е предназначена, понякога просто блика от мен като пълноводна река, пролетна, буйна и вечно млада, и няма сила, препятствие, обстоятелство, които да я спрат. Мисля, че съм се осъществила изцяло в любовта. Знам, че звучи твърде самонадеяно, но човек трябва да бъде честен, нали. Не казвам, че не мога още – мога, и искам още. Никога не ще се наситя на любовта и няма да спра да искам още и още. Любовта е ориентира в живота ми, мярката с която отмервам всичко. Тя дава или отнема смисъла на нещата, тя определя целия ми живот. Чрез нея виждам, чувам, чувствам. Подсказва ми дали съм на прав път или греша. Тя ми дава всички отговори, без дори да съм попитала, тя знае всичко, долавя всичко. Тя не се оплаква, не се съмнява, не се озлобява, не отмъщава, не се изморява, не се отказва… тя само обича, обича, обича… Искам да съм като нея, искам да съм любов.